|
|
Анамнеза за амнезия
04.12.07 14:30
Автор:UNAIDS-бюлетин
Изповедта на един човек, живеещ с ХИВ у нас.
Този материал е предоставен от фондация “И”. Авторът на материала е човек, живеещ с ХИВ, който споделя за лични преживявания. Историята е по действителен случай. “Позитивно за ХИВ/СПИН” ви поднася историята така, както авторът пожела тя да бъде публикувана. Екипът на “Позитивно за ХИВ/СПИН” остава дълбоко потресен от стигмата и дискрминацията, на която продължават да бъдат подложени хората, живеещи с ХИВ у нас и благодари на фондация “И” за възможността този материал да бъде публикуван.
АНАМНЕЗА за АМНЕЗИЯ
(ЗА ОБЩЕСТВОТО)
|
|
|
“Къф си ти бря! Ей, Оуу, Шъъъ” – подвиквания от рода, придружени с блъскане и дърпане определено в посока далече от погледите на случайните свидетели. Това се случва с мен, след като са ме “определили” за техен обект и са ме “поканили” да тръгна с тях, което съм изпълнил спокойно, без опити за противопоставяне, най-малкото физически. Бях си виновен да ме “разпознаят” точно мене, не си кривя душата. Скарах се, просто се скарах, не без повод, но ненужно, със служител на мястото, където започна историята.
И така, аз все пак се опитвам словесно да се противопоставя на идеята да “комуникирам” с тези момчета “там” - на неизвестното място, към което ме бутат... да, “тези момчета” - съдържанието на два сребристи джипа, облепени с характерното за целия град трибуквие, и изсипалото се еднообразно съдържание от бицепси и бутове. Казвам, че съм против да ходим “там” – “на тихото място”, на “най-слаботелесния” и единствен, можещ да говори и обяснявам, че ако има проблеми следва да извикаме полиция, като вадя мобилния си в опит да го направя. Междувременно търпя опити за подкосяване чрез ритане по подбедриците и извиване на ръка зад тялото, в стил американско криминале. Не им се получaва на момчетата, мисля по-бързо от тях и реагирам защитно, като парирам опитите без да нападам разбира се, мога ли се меря с тях, аз, пенсиониран по болест и болен от СПИН от 18 години. То не ми личи, де, на пръв поглед и може би ония осем момци, на половината на моите години, са ме чувствали като заплаха за живота си и .... затова така, първо посягат да потренират и после да видим кво. Не е смешно това. Аз си знам силицата, а тя определено не е онази мускулната вече.
Както и да е, до тук с настоящите участници и събития. Продължавам с още по-интигуващите и съществени събития налегнали работния ми график за деня, пък и за следващите дни с последици и до днес.
В крайна сметка докато се опитват “ат хок” да ме превъзпитават, набирам първо номера на пожарната по погрешка. Обяснимо е. Афектиран съм и малко трудно боравя с телефона, докато ония се опитват нещо да ми правят. После успявам да се свържа със 166 и в момента, след като им предавам каквото успявам, усещам една ръка изотзад как притиска врата ми. Май са ме уцелили в сънната артерия, си мисля сега, но тогава изобщо не мислех, щото спомените ми се губят, докато вече по инстинкт съм се примъкнал пълзешком до едно стъпало и така си стоя – седнал, подпрян на врата, през която все пак се опитват да минават някакви хора. Изпаднал съм в ново за мен състояние. Не мога да контролирам треперенето в крайниците си. Адски ме боли главата и изобщо съм неспособен да се надигна. Боли ме и отпреде - в адамовата ябълка, дето ми притиснаха врата, и гледам направо да не дишам и говоря. Някакви гласове ми подвикват да ставам, дърпат ме и ме подритват. Дочувам: “Егати артиста... Симулира”. Но въпреки “окуражаващите” възгласи на тълпата ...нещо не ми се става. Ми, аз дори не мога да отворя очи, светлината ме дразни силно и виждам образите неясно. Слухът ми май не е пострадал така или поне имам спомени сега какво съм дочувал, отколкото какво съм виждал в тези моменти. И така, дочаквам появата на патрулка, а после и на Спешна помощ, та ме натоварват с помощ в линейката и се започва друга история - по-съществената за повода на това списване.
Придружават ме сестрата от линейката и полицаят от патрулката. Легнал съм настрани на носилката, треперя още целия, не мога се спра. Далеч не знам в какво състояние се намирам, но трептя “на едро” цялото тяло и крайниците - те вече “на ситничко” и ме боли главата, та се държа там отзад на мястото на удара. Не мога да легна по гръб заради удареното място. А “хазяите” нещо и те се съмняват в състоянието ми, та ми подвикват да спра да мърдам и да лягам по гръб кротко. Изяждам и някакъв шамар за проба дали ще кротна, пък мен този подход ме изненадва и вместо да кротна се възбуждам повече и ритвам някого, ма къде съм уцелил, не смея да предположа даже. Накрая ме затискат с тяло, разбира се не сестрата, ...и така до Спешното.
Епизод следващ: Там. В Спешното. Вързаха ме. Добре де, не съм кротък. Разбираемо. При тях сигурно само такива в несвяст водят, знам ли ги, ма си ме вързаха да ми бият успокоително. Е, тогава кротнах. Не ми беше гот. Но си лежах отпуснат и само слуховият ми нерв що-годе функционираше. Спомням си аз нещо откъслечно, което после навързах като факти и излиза следното: Отварят ми чантата и виждат лекарства. Намират и здравната книжка и от там по телефона търсят личната ми лекарка. Тука вече имам по-ясен спомен, че питаха има ли такъв пациент и от какво е болен. Другият ми ясен спомен е как се викаше: “Измийте си ръцете! Измийте си ръцете!”. Хм, тия дали не са ползвали ръкавици преди малко? И това е нещо като спомен, но вътрешен мой си. Очаквам все пак да си ме поогледат допълнително в Спешното щом са разбрали ДИАГНОЗАТА, че не съм разбрал изобщо какво са направили до момента. Е не, излъган съм в очакванията си. Вдигат ме двамата униформени, които вече няма да наричам ченгета, може да им е обидно, пък кво са ми виновни те. Ходя трудно. Не съм се оправил, пък и успокоителното ме е замаяло. Под ръка и с разкопчани панталони ме мъкнат към колата. Пак ли да ги нарека с популярния, може би обиден израз. Сещам се сега, щото по едно време освен, че ми пречеха да ходя и щяха да ме влачат като труп, падналите до коленете панталони хич не са и естетична гледка, въпреки симпатичните ми червенеещи се боксерки. Помолвам ги да спрат за момент, че да си закопчея едно копче поне. Тогава, докато го правя, си отворям за миг очите и виждам: А, бре? Американци ме водят, мамо! С ръкавици!, като по филмите ма хванали под ръка.
Следва: ...в патрулката. Въпрос. Сакрален. Нещо пак давам признак на живот, щото ми е пресъхнала устата от успокоителното и май си мърморя нещо за вода. Та ме пита този до мене от колко години съм с тая болест. Ми, от 18 години. Мълчание! Стори ми се с хлъцване преди това, ма нали съм пристрастен и замаян може да съм си внушил. Стигаме в районното. Не помня как се озовавам на някакъв стол и отсреща ми се блещят няколко. И една жена имаше. Аз много с очите не боравя все още, та не знам колко и кои са, не мога ги позна изобщо. Само чувам и се опитвам да отговарям все пак. Питат за имената. Стига бе! Знам, че е формалност, ма нали документите ми са в тях. Не съм афганистански емигрант да са ме намерили само с едни дрехи на гърба. Измърморвам да ми видят в документите и оставам отпуснат на стола, като се държа за главата, дето си ме боли. Мина някакво време, докато на пореден техен въпрос, докато се попитвам да отговарям, инстинктивно не си вдигам ръката от главата и не чувам нещо: “Това кръв ли е? Кръв! Това е кръв! Не пипай нищо! Не се подпирай! На този стол сядаме и ние, бе!” От разни подобни партии беше съставено “хоровото изпълнение”, без синхрон, на няколко гласа и всеки от тях се беше включил според възможностите си. Вече забравят да ме питат за името, забравят за изясняване на случая. “Поканват ме” да си ходя. “Можеш ли да си викнеш такси?”, питат. Мога, що да не мога. “Имаш ли пари за таксито?” Имам, викам, като знам, че в документите си имах към 30 лв джобни за из път. Бъркам аз да ги видя тия джобни, ма ги няма. Левче няма от тях. Викам си: “Кой ли сиромах е опрял до тях по веригата? - Първите, вторите докопали ме по веригата, третите в Спешното ли?” Нейсе, имам си и други, ма проверих и това де, дали не съм ги зарадвал и с по-крупна сума, че да не мога се прибра. И без това излагацията за деня е достатъчна, пък сега и сметката си да не мога да платя ще е много.
Поредните ми за деня домакини си ме изпращат “любезно” - допускат таксиметъра на служебния паркинг, натоварват багажа ми в колата и мене след това, и “по живо по не-здраво” все пак де, щях да се объркам за малко. Щото тази моя глава боли. Докато пътуваме се обаждам на позната. Психоложка е жената, печена е и може да даде съвет за някакво успокоително. За болката, за нервите, щото пак макар и слабо си треперя. Обаче не звуча добре по телефона и тя ме пита какво е станало, ма аз как да обяснявам. Казвам: “Стана нещо - ударих си главата”. Тя вика: “Къде си? Идвам!” И други познати се намесиха, после де, за щастие имам добри такива. Така става у нас - с познати. Иначе пукваш и никой те не поглежда. Така след малко вече психоложката ме придружава до Спешното отново да ми видят главата. Не й се отдава и на нея лесно да ги убеди там местните пак да ме погледнат. Не щат да им влизам пак в кабинета. Искат в коридора при чакащите поне 10 човека наоколо. Познатата ми все пак ги накарва да ме замъкнат зад една чупка на коридора, да не е пред всички, де. После е станало нещо на което не съм свидетел, щото аз до тука само възстановявам събитията, регистрирани от работата на слуховия ми нерв. Зрението все още не го ползвам активно. Та, лекар и сестра решили се да ме погледнат, застават над мен и сестрата посегнала да отметне косата ми да види къде е удареното. Лекарят обаче почти я пляснал през ръцете и не и дал да го стори. Накарват ме в крайна сметка с моите ръце да отворя косата да погледнат. Не било за шев, щяло да мине и това е заключението. ОК, викам си, излишно идвахме да ги “притесняваме” отново. Изобщо не си и помислям тогава, ми все пак нещо като дезинфекция все пак е редно да се случи. Знам ли и аз, съвети да раздавам. Сега се сещам и за ваксина за тетанус дето са ми били при подобни случаи. Но то сега няма кво да разсъждавам. Щото има Продължение.
Уговаряме се с придружаващата ме да ми се обажда и наглежда, че няма кой, сам съм, където живея. Болката от главата постепенно е слязла и към врата. Другите ми познати, които са лекари, използват “вратна ригидност”, като споменавам за тази ми болка и ме предупреждават, че ако усетя да не мога да си движа главата става лошо. Питат ме имам ли снимка на главата от Спешното, но аз нямам разбира се. Е добре, ще ме наглеждат поред как съм и ако има нещо ще помагат. Ми, схвана ми се врата постепенно, не можех да лежа на възгланицата вече и като го казах това по телефона, веднага дойде едната лекарка да ме види. Тя не е точно такъв специалист, но се грабна в един ужасен дъжд и дойде. Не било типичното състояние, което е опасно, доколкото можеше да прецени тя, но хайде, давай да го види и неврохирург. Пак познати, разбира се, се включват, посред нощ е и посещаваме дежурен специалист. Човекът ме поразпита, погледна, и той каза, че не е типичното опасно състояние, но все пак давай да направим и снимка на главата. Написа ми талон за това и хайде пак в Спешното за трети път него ден. Отървах се де. Комоциото, сътресението ми се размина. Получих си дозата рентгенови лъчи за успокоение на всички. Карах на обезболителни няколко дена в домашна обстановка и си останах с болката в главата и във врата отзаде и отпреде към адамовата ябълка, където си приложиха уменията мчетата “трибуквени”. Мъчи ме и до днес отзад на врата. Надявам се да отмине скоро. Убитите ми мозъчни клетки няма да се възстановят, ма и така си имам достатъчно, без да правя сравнение с конкретни субекти от историята.
Всъщност като писах това боравих и с документи. “Чилякът от Спешното” ми е пъхнал в чантата даже и бележка какво е сторил прилежно. Кога свари и бележка да пишеш бе човече, преди или след като разбра от какво съм болен. Моля ви се, бил ми прегледал главата даже и нищо ми нямало. Айде бе! Тогаз излиза, че “ченгетата” (кво пък, популяна дума) са ме допребили като са ме водили до районното вътре в колата си, или сам съм го направил без те да забележат. Сега разбирам. Те униформените от чувство на вина какво са сторили си ме пуснаха веднага като видяха кръвта. Да взема да ги съдя. То и без това не получих правосъдие, а някакво подаяние от страх. Или да съдя “трибуквените”, дето цял град, че и половин държава вече притежават.
Вярвате ли, че ще започна това. Някои около мене вярват и ги е страх, че ще. Щото кофти се сливам с действителността. Не съм адаптивен. Креативен, така да се каже, се разбира по новому.
И пак ще си го отнеса. Те хорицата за мен мислят, не за оправяне на нещата. Нещата има кой да ги оправя и те затова са оправени такива каквито явно трябва да са.
Знаете ли и какво са разправяли ония “трибуквените”, на ония “ченгетата”, та те на ония “Чиляците”, та те на моята позната психоложка, която се учудила какъв съм бил, че не ме познавала даже. Така даже и аз от там разбрах що “съм сторил” него ден.
Имало нещо такова: Бил съм бил пребил някакъв си таскиметров шофьор и съм му потрошил и колата даже. Хайде де, да идва да му платя щетите на човека, няма да си губи хляба заради мене, де. Да ме съди, щото съм го пребил, ако иска. Все в реда на нещата. Той и свидетели си има и ония “трибуквените”, които са си служебни лица, ще потвърдят.
Въпросът е аз ако реша да “ритам”, кой ще ми свидетелства срещу “трибуквените”. Съмнявам се тълпата, наблюдавала процеса на “адаптацията” ми към действителността, да се отзове. Че и с тая диагноза моята. То заседанието на съда ще бъде сигурно организирано в бункер или по видеоканал без да влизам в залата. Споко, няма да причинявам на никого това. Ще си живея живота и няма да обърквам ничие спокойствие. Само да знаете, че съществувам и да ви е страх, не забравяйте.
И сега едно изявления под формата на официална молба към всички разпознали се тука:
Предвид, че аз не съм ви виждал, респективно не съм бил и в състояние да ви запомня по лице. Знайте, че при среща с мен инициативата за контакт няма как да бъде моя. Моля, при желание от ваша страна първо да се представите като участници в описаните събитията. Не забравяйте и необходимите предпазни мерки с мене.
Написах това не за да се жалвам публично. Написах го като реалност.
Написах го като - виж заглавието. Все още е така за нас – хората, живеещи с ХИВ. Обществено валидна анамнеза е за амнезия относно нас. Все още за масата ни лекари е валидно. За служебни лица, като полицаите е валидно. За кого ли не е така все още. Но фрапиращото е за тези, които са професионалисти. Те са примера. Да доказвам ли още какво е и защо. Анализирайки всичко, което ми се случи, попаднах на слух, че “Човечето” от Спешното даже бил работил и в Щатите и го изтъквал това като аргумент за ценността си. Ако е бил там, фактът е контра аргумент. Просто нищо не е научил очевидно. Защото до момента не го споменах, но той е имал и претенцията да му се осигури списък с такива като нас, там на работното място. Това го е казал на моята позната, психоложката. Това го подочух и аз като въпрос към личната ми лекарка дали съществува подобен списък. А тя пък защо ли толкова колегиално си му сподели каквато информация са поискали, а не се позаинтересува какво реално ми има и защо съм в Спешното. Дали не са успели и нея да облъчат какъв престъпник съм. Те тия неща бързо вървят по каналите. Няма да я питам нищо. Просто ще се запиша при друг GP, на който няма да казвам нищо. Така стават нещата у нас при обществена амнезия. Един път опарил се и аз изпадам в това състояние хубавата измамна амнезия. Честит празник 1-ви декември. Поредният повод за купон и за мен самия.
И все пак с чувство за хумор предвид времето в което живея.
Вер/чно ваш Смехурко.
Като ви омръзне мрънкането ми имате къде да видите доста по-качествено от моето:) - ето тука http://www.kulekov.com/PCpisi.html.
|
|
